Освен ананаса и банановото дърво, всичко друго е ново и непознато за мен. Покрай нас се стрелкат различни пъстри птици, прелита и едно колибри, на дървото до лоджата ни ято жълто-черни папагали са построили колонията си от висящи гнезда. Опитвам се да снимам, но всички са много бързи, а и няма време – лодката вече ни чака, за да ни отведе до Острова на маймуните. За пръв път навлизаме в джунглата – отвсякъде ни обгръща гъста растителност, налага се да вървим в индианска нишка по тясната пътечка в търсене на маймуните. Иска ми се да спирам на всяка крачка, защото всичко е ново и интересно за мен, но трябва да бързаме – вече се смрачава. Успяваме да зърнем няколко маймуни високо в клоните над нас, но много повече сме впечетлени от настъпването на нощта – за кратко всичко припламва в оранжево. После изведнъж става тъмно. Единствено фенерчето на водача ни и множеството светулки присветват в мрака. На връщане успяваме да видим и капибари, най-големият гризач, който кротко пасе с малкото си до реката и изобщо не се впечетлява, когато екскурзоводът ни го осветява с мощния прожектор, монтиран на лодката. Зърваме и няколко каймана, които кротко плуват, в очакване на нощния си лов. Уморени, но доволни след вечеря веднага заспиваме – на другия ден в 4 часа сутринта започва екскурзията ни до езерото Сандовал. Езерото Сандовал и околностите му са изключително богати на растителни и животински видове - орхидеи, бромелиади, фикуси и дървета гиганти, маймуни, видри, еноти, тапири, папагали, каймани. Тук е и домът на най-голямата сладководна риба – пираруко, която достига дължина над 3 метра.
Прекарваме почти цял ден на това вълшебно място, наслаждавайки се на красотата и спокойствието. Изяждаме скромния си обяд излегнати в лодката заедно с нашия водач, а пред нас дефилират различните езерни обитатели. Само че аз съм тъжна – още в началото на деня батерията на апарата ми се изтощава и не мога да запечатам тази красота. Особено се вкисвам, когато буквално на два метра от нас два корморана започват кокетно да позират...
На другия ден със съжаление се сбогуваме с джунглата и продължаваме към следващата ни цел – град Куско. Куско е древната столица на инките, разположен на 3500 м. височина сред величествените Анди. Градът и особено центърът му – площада Пласа де Армас и двете барокови катедрали са много красиви.
Заедно с множеството туристи обикаляме из малките улички и откриваме забележителностите му. Местните хора са настроени дружелюбно. Повечето носят традиционните си носии и изглеждат много колоритно.
Продължаваме пътуването си – следващата ни цел е Свещенната долина. Пътем се отбиваме в една ферма за лами. Всъщност ламата, която познаваме от нашата зоологическа градина е само един от трите разпространени вида в Перу – другите два са алпака (която се използва освен за добиване на вълна и за ядене) и викуня (животното с най-финната и скъпа вълна).
Този ден разглеждаме Писак и Оллатаитамбо, градът на император Пачакути. Въпреки че голямата надморска височина ни кара да се задъхваме, изминаваме целия маршрут, наслаждавайки се на величествената гледка – високите върхове на Андите, останките на древния град сгушени сред тях и множеството земеделски тераси, които ги опасват.
Разглеждаме и пазара в Писак – има много красиви неща, предимно плетива, изработени от местните жители и увеличаваме багажа си с няколко шапки тип ушанки. Вечерта отпътуваме с влак до Агуас Калиентес, откъдето ще се отправим към Мачу Пикчу на следващия ден. За Мачу Пикчу е писано много и то с основание. Гледката на древния град, заобиколен отвсякъде с планински върхове, е впечатляваща. За щастие сега е краят на туристическия сезон и няма много туристи, а и пристигаме с един от първите рейсове, така че имаме шанса максимално да му се насладим.
Около Мачу Пикчу има много забележителности. Разхождаме се до Древния мост на инките. Пътеката е тясна и необезопасена, а под нас се спуска почти отвесна урва. Не мога да не мисля за френския турист, за който ни разказа екскурзовода ни, паднал там преди няколко месеца и останал неоткрит с дни. Почти целия ден прекарваме на това магнетично място и аз не спирам да снимам. С нежелание привечер тръгваме към гарата.
Връщаме се в Куско, откъдето на другия ден с местен автобус ще отпътуваме за гр. Пуно, разположен на езерото Титикака. По време на това пътуване се изкачваме на височина около 4300 м. Планините са величествени, цветовете наситени, а облаците изглеждат много по-обемни и някак по-близо до нас.
Често виждаме бедни селца около пътя, стада алпака, много езера и за мое учудване -огромни ята розoво фламинго. Пристигаме в ранния следобяд в Пуно – единственото перуанско пристанище на Титикака. 
Градът е много чист и приветлив и не така туристически както Куско. Имаме късмет – тази седмица се чества празникът на един от местните светии. Попадаме в пъстрото шествие, което обикаля целия ден града, а отчето благославя предварително набелязани, украсени в бяло и лилаво къщи, пред всяка от които на самата улица има красива пъстра картина, направена от непознат за нас прах в ярки цветове. Гледката е помпозна – много възрастни и деца в различни униформи, духов оркестър, тъпани и фойерверки. Всички са въодушевени и явно щастливи. Мъничко им завиждам, защото у нас такива масови прояви не съм виждала.
След като минаваме и през местния закрит пазар и купуваме няколко вида непознати за нас плодове, уморени, но доволни се прибираме в хотела. Рано сутринта гидът ни ни чака за нашия тур из Титикака. Първо ще посетим плаващите острови Урос. Слънцето припича, но вятърът е студен. Само ние сме на корабчето и блажено се припичаме, като често сменяме мястото си в зависимост от гледката околко нас. Чак вечерта ще установим, че зверски сме изгорели и до края на престоя си в Перу, ще се разхождаме с червени и обелени носове. На островите Удрос цари оживление. Всъщност местните се препитават изключително от туризъм. Когато корабчето ни минава покрай една от платформите, цялото семейство започва приветливо да ни маха.
Спираме при тях и слизааме на „твърда земя” Усещането е малко странно – целия остров е покрит с тръстика, на места краката ни пропадат меко надолу. Един от мъжете ни обяснява как е построен островът – най-отдолу има слой от торф и клони, дебел около 2 м, а над него са натрупани още 2 м. тръстика. Всичко това е подвижно и има котва. При нужда (например кавга със съседите), може да се премести. Трайността му е около 4 г. На нашето островче живеят 3-ма мъже, 4 жени и няколко деца, има куче, котка и някакъв неизвестен за мен вид птица. Централната част представлява нещо като площадче, а отстрани са разположени колибите. Всичко е от тръстика. Една от жените, която се представя като Силвия, ме кани да посетя къщичката й. Вътре е тясно и задушно, и освен едно легло и куп дрехи няма нищо. Няма и ток, банята е езерото. Едно малко момиченце ме гледа любопитно и стиска парцалената си кукла. Явно жителите на Удросите са много бедни, но изглеждат щастливи и сърдечни. След като двама от мъжете ни разхождат с традиционната си тръстикова лодка, купуваме малко сувенири (пак от тръстика) и се сбогуваме. За „добър път” ни изпяват няколко песни, едната от които на английски.
Спираме за малко и в „ситито” - неголям остров, на който има две сергии, ресторант, няколко мънички тръстикови къщички, предназначени за туристите, желаещи да преспят на Удросите, и соларни батерии! После продължаваме към о. Амантани , където ще пренощуваме в къщата на местно семейство. Пътуването ни продължава около два часа – наслаждаваме се на синьото небе и сините води (и неусетно все повече изгаряме). На мъничкия кей на о. Атамани вече нетърпеливо ни чака нашият хазяин – мистър Перси.
Следваме го до неговата къщичка, където ни запознава с жена си (и тя се казва Силвия). Двамата имат 6 деца, но така и не чуваме гласчетата им през времето на нашия престой. Настаняват ни в мъничка стая с две лега и традиционните цветни одеала, а след малко домакинята ни сервира на терасата обяда – пържено домашно сирене, което е много вкусно и малки варени картофчета от тяхната нива. След обяд се разхождаме до най-високата точка на острова, където са построени две порти – на богинята на Слънцето и богинята на Луната. Поради голямата надморска височина и не дотам кръшната ми фигура ми е трудно да вървя, но успявам да се изкача на най-високото точно преди залеза. Възхитени наблюдаваме как червеното слънце се скрива зад отсрещния бряг.
Вечерта е студена, затова хазяите ни ни канят в тяхната кухничка – много мъничка, с пръстен под, без мивка, само с една маса и две пейки, а огънят, на който готвят, е запален направо на земята в единия ъгъл. Има и газов котлон, но той се ползва само в изключителни случаи. Около нас цари спокойствие и тишина, свещите кротко припламват в марака. На целия остров няма ток, с изключение на няколкото семейства, които разполагат със соларни батерии, но и там той се пести. Чувствам се малко засрамена, спомняйки си как понякога се оплаквам от домакинската работа, при наличието на толкова уреди. А жената има и шест деца! На другата сутрин сем. Перси ни изпращат сърдечно и отплуваме към о. Такиле.
Културата на о-в Такиле е уникална. Населението е не повече от 1000 души, но са успели да съхранят странните си обичаи. Носиите им са типични, като мъжете шият и плетат дрехите на жените и дъщерите си и обратното. По цвета на дрехите може да се разбере в какво настроение е притежателят им. Мъжете изглеждат много спретнати в белите си ризки и шапки с пискюли. Пискюлът е много съществена част от облеклото, защото по цвета и положението му може да се разбере дали детето е момче или момиче, дали притежателят му е „свободен” за нова връзка, дали харесва събеседника си и т.н. Плетенето е предимно мъжка работа – из целия остров се разхождат на групички мъже, които улисани в сладки приказки наплитат шапки и терлици. Жените пък предат. На острова няма разводи. Затова и преди да сключат брак, младите живеят пробно две години. Ако решат да се разделят ги прогонват от острова, като децата им, ако имат такива, остават в общността. Жените са тези, които ухажват мъжете, но това може да стане само три пъти в годината, на специално организирани за целта забави. Т.к. жителите на острова се женят само помежду си, някои от тях са с различни увреждания. На острова няма хотели, само няколко магазина, които са обща собственост и се обслужват на ротационен принцип. Има и няколко ресторанта, но туристите не могат сами да изберат кой да посетят. Старейшините са тези, които посочват заведението за дадената група туристи. Изрично е забранено снимането без да се поиска съгласие, включително и на малките деца.
Най-високата точка на острова е 4050 м, откъдето се разкрива великолепна гледка. Има и останки от древен храм от времето преди инките, който явно все още се използва, т.к. виждаме и един кръст, наскоро украсен с цветя. Разбира се там батерията ме изоставя отново. След като я топля дълго в ръце, успявам да изцедя един кадър, но решавам повече да не пътувам без резервана батерия!
Впечетленията ни са, че о. Такиле е много красив и интересен, но местните са по-недружелюбно настроени към външни хора. Напускаме го със съжаление и се връщаме в Пуно, откъдето на следващия ден поемаме към едно малко градче, близо до Колка каньон – следващата ни цел. Пътят е дълъг, но не го усещаме – отново пресичаме Андите и се възхищаваме на красивите гледки. От време на време спираме, за да видим макар и отдалече стадо диви викуни или ята фламинго.
В ранния следобед пристигаме до крайната си цел. Градчето е малко, но колоритно. В късния следобяд се разполагаме на централното площадче, потапяме се в местната атмосфера, а аз най-после, след протестите на мъжа ми, че само ми мъкне обективите, които наистина не са леки, се престрашавам да извадя телеобектива и да поснимам играещите наоколо деца.
Рано на другата сутрин се отправяме към Колка каньон. Със своите 3400 м той е втория по дълбочина каньон в света. Отвестните му скали са убежище на най-голямата птица в западното полукълбо – Южноамерикансият кондор, чийто размах на крилете достига до 3 м. Пътят не е асфалтиран и се вие като змия. Преминаваме и през два тунела, които са просто дупки в скалите – няма облицовка, няма осветление, а вдигащият се прах прави гледката, осветена от фаровете ни още по-мистична. Не бих се наела да карам тук. А и моето ситроенче едва ли би се справило с такъв път.
Спираме в едно крайпътно село, където снимането в местната катедрала е разрешено. Макар и да е по-бедна от другите които видяхме, се възползвам. Икони няма, а само статуи, ярко оцветени и украсени с какво ли не, вкл. детски колички и плюшени мечета. Атмосферата е весела и предразполагаща и има за цел по-скоро да успокои и приобщи посетителя, отколкото да го респектира.
След два часа път и много впечетляващи гледки стигаме до Колка Каньон. Т.к. в момента е сухият сезон, река Колка изглежда много малка, но отвесните скали са величествени. Тук-таме се виждат ярки оранжеви и цикламени цветя и нацъфтели в жълто и червено кактуси.
Два часа обикаляме и се взираме с надеждата да зърнем някой кондор. Най-после успяваме, но е толкова далече, че едва се вижда. На връщане спираме в още едно селце, където местни девойчета танцуват, надявайки се да припечелят нещо от туристите.
Продължаваме към Арекипа, вторият по големина град в Перу, където пристигаме след обяд. Веднага отиваме да разгледаме центъра, докато все още е светло. Улиците и сградите са красиви, всичко е подредено и много чисто. Влюбвам се в централния площад, който по подобие на Сан Марко е изпълнен с гълъби и народ. Купувам си пакетче семенца и скоро гълъбите започват да кацат по ръцете и раменете ми.
Обикаляме до късно вечерта, т.к. за съжаление на другия ден трябва да отпътуваме за Лима, крайната точка на нашето пътуване. С удоволствие бихме останали още няколко дни, но както навсякъде досега, времето ни пришпорва. За разлика от всичко видяно до сега в Перу, Лима не ни впечетлява особено. Още повече, че денят е мрачен и мъглив, нещо обичайно за времето тук. Гидът ни ни развежда с кола из най-интересните и важни места. Разглеждаме и музея Лари и един манастир на тамплиерите, известен с катакомбите си.
Неусетно отново е вечер и трябва да се прибираме. Утре рано сутринта започва дългото ни прибиране към дома
